Информирахме ви вече за експедицията на няколко авантюристи, включително нашата панда, обединени от страстта си към тротинетките. Как се справя тази група млади пътешественици по света досега, ще ни разкаже една от участничките, която вече се е завърнала.
Мишо, върнахте се малко по-рано от останалата част от експедицията. Това беше предвидено от самото начало или беше резултат от ситуацията? Имаше ли други промени в персонала досега?
Да, моето завръщане беше планирано от самото начало. В момента ме очакват държавни изпити, които не исках да отлагам. Членовете на екипа нямаха нищо против и аз бях щастлива, че можах да преживея това напълно невероятно едномесечно преживяване. Настъпи една неочаквана промяна в персонала, а именно от страна на Михал, който сега ще се радва на родителски задължения и затова на 15 януари ще бъде заменен от друг член. Трябва обаче да призная, че Михал внесе много забавление в колектива и много ни липсваше.
Разкажете ми тогава за хода на вашето пътуване. Къде сте пътували досега и къде се намират приятелите ви в момента? Промени ли се очакваната дата на завръщане или планираният маршрут?
Започнахме пътуването на 20 ноември от град Канкун. Малко ни забави умората от полета, но и сравнително трудната инсталация на калници, която опитвахме за първи път. Имахме подготвен маршрут, но не напълно подробен. Това не беше възможно, тъй като не знаехме колко бързо ще се движим при толкова високи температури. Трябва обаче да кажа, че бях приятно изненадана. Първоначално планирахме да пътуваме по 30 километра на ден, за да свикнем. След два дни започнахме да добавяме и добавяме, докато не стигнахме до 70 км на ден. Голям недостатък беше, че не винаги можехме да караме в следобедните часове. В Централна Америка също се стъмнява много рано. Още около 17:00 започнахме да мислим къде ще спим през деня и да търсим „настаняване“. Общо преминахме през пет държави – Мексико (от град Канкун), Белиз, Гватемала, Хондурас и Ел Салвадор, където ни чакаше приятелката ми, с която се запознах в Денвър (Колорадо). Тя ни настани всички за няколко дни и аз, макар и неохотно, чаках полета си.
Трябваше леко да променим маршрута. Първоначалният път трябваше да бъде през Закапу (Гватемала) по пътя CA13. Пътят обаче не беше подходящ за тротинетки, а бих казала и за колоездачи. Безброй камиони, които се движеха с висока скорост, създаваха опасен въздушен натиск. Седяхме на пътя около час и се чудехме дали да продължим или не, защото наистина искахме да видим Гватемала. След падането на Качка от тротинетката обаче решихме да заложим повече на безопасността и да минем през Хондурас. На приложената карта можете да видите нашия точен маршрут.
На въпроса дали датата на завръщане се е променила, не мога да отговоря, тъй като никога не сме определяли тази дата. Само аз имах определена дата, а именно 20 декември.
Сблъскахте ли се с някакви усложнения и драматични моменти?
Трябва да призная, че това беше първото ми пътуване в чужбина, когато наистина се страхувах. Първо, пътувахме като група хора, които изобщо не се познаваха преди пътуването, и второ, бях уплашена от статии в интернет за това колко опасна е Централна Америка. След завръщането си и с моя опит обаче не мога да кажа това. Вярно е, че имахме невероятен късмет и през цялото време срещахме само много мили и услужливи хора, които ни спираха и ни питаха какво е това странно колело. По същество ние карахме, заснемахме пейзажа, а местните жители снимаха нас. Дори раниците, които ни предостави вашият онлайн магазин, бяха пълна загадка за много местни жители. Госпожа Панда, която ни придружаваше, привличаше предимно деца. В този момент бях най-напрегната, за да не ми избяга някое дете с нея.
През цялото време имахме само един неприятен момент. Около 20 километра преди Белиз пристигнахме късно в града и вече беше тъмно. В града се провеждаше някаква местна дискотека и докато минавахме, изведнъж около нас се събраха 15 души, придружени от стрелба с фойерверки и различни викове. В крайна сметка всичко мина добре и намерихме подслон при много мили хора, които ни разведоха из околността и ни дадоха да опитаме мандарина с чили, което не се хареса на никого. :-D
Какво от друга страна смятате за най-голямото преживяване в положителен смисъл?
Най-голямото преживяване беше вероятно всяка нощ в Централна Америка. Фактът, че спахме на най-различни плажове и градини, вероятно не изненадва никого, но нощите, прекарани в пожарни и във витрина на кебапчийница, наистина ме забавляват до края на живота ми. Вярно е, че когато се събудиш на плажа и видиш красивия изгрев, чувството, което изпитваш, е наистина безценно.
Как прекарахте Коледа и Нова година?
Експедицията отпразнува Коледа, разбира се, с картофена салата и шницели. Празниците бяха отбелязани с двама чешки колоездачи. Тъй като това беше малко след моето заминаване, бях щастлива, че те бяха по-весели с новите си приятели. Нова година също беше отпразнувана заедно в Никарагуа и предполагам, че с дегустация на местен ром. ;-)
Преживели ли сте някаква интересна ситуация с нашата панда? Как протича пътуването ѝ досега?
Винаги държах пандата привързана към раницата, така че да има добър изглед. Най-смешната случка беше вероятно първата нощ на плажа, когато оставих пандата до себе си, за да се чувства комфортно и да спи добре. Не знаех обаче, че през нощта ще ни затрупа толкова много пясък. Вместо панда, на сутринта намерих пясъчна топка. :-D С прискърцване я взех, изтупах я и я прегърнах. От този момент нататък тя имаше определено място директно в спалния чувал. :-)
Пандата също предизвика голям фурор сред децата, които срещнахме на кея при спиране в Омоа, Хондурас. Всички я разглеждаха и я галиха. Едно момиченце дори не искаше да ми я върне. Тя стана наш голям приятел. Всички я пазехме заедно и се грижехме за нея. Когато спирахме някъде, ни питаха защо водим това животно със себе си. Започнахме да разказваме как е възникнал този проект и как вашата компания ни помогна да осъществим мечтите си, за което още веднъж благодарим много.
Раздялата с пандата беше наистина трудна. В момента за нея се грижи Сани, която обеща да се грижи за нея по най-добрия начин.
А как се оказаха раниците, закупени от вашия онлайн магазин?
Хаха. За вашите раници имаше голяма суматоха една вечер. :-) Раници си купиха само четирима членове на нашата експедиция и още след няколко дни останалите се удряха по главите, че не са си купили и те. Аз лично имах първия опит с този резервоар за вода и трябва да кажа, че това беше най-доброто, което можех да взема за пътуването. Раницата по никакъв начин не ме ограничаваше. Всеки път, когато исках да пия (което в тези температурни условия беше доста често), не трябваше да спирам като другите. Обемът от 1,5 литра също беше идеален. Много ме изненада и това, че водата в резервоара винаги беше със същата температура.
Дойде ред и на аптечките от вашия онлайн магазин. Качка заедно с тротинетката се подхлъзна на мокрия асфалт и доста си нарани коленете. Обработихме я за 10 минути.
Има ли тази експедиция някакво отражение върху бъдещия ви живот? Променят ли се например приоритетите или отношението към живота?
Всяко мое пътуване винаги ме влияе много. За Централна Америка обаче съм малко в затруднение. Централна Америка предизвика у мен от една страна голямо разочарование, а от друга – огромно изненада и един голям въпрос за размисъл.
Бях разочарована предимно от това как се отнасят към околната среда. Докато аз имам четири коша за боклук у дома, те без да мигат хвърлят стъклена бутилка от Фанта в гората. Честно казано, Фанта и Кока-Кола се търкалят наистина навсякъде. Беше тъжно да се виждат често мръсни улици и смог, но преди всичко незаинтересоваността на хората към собствената им, и трябва да се отбележи, абсолютно красива природа, в която живеят.
Това, което много ме изненада, беше щастието на хората. Често срещахме местни жители, които живееха в нещо, което бих сравнила със навес за дърва. В Белиз срещнахме такъв господин, с когото имахме възможност да говорим. Беше абсолютно невероятно как разказваше за живота си в малка колиба сред нищото. С такова ентусиазъм и радост, че дори и да не искате, ще ви дойде една единствена мисъл: Как е възможно тук да ходим на работа по 8-12 часа, за да си купим голям телевизор или нова кола и все още да не ни е достатъчно? Как е възможно на въпроса „Как си?“ да отговорим „Зле“, въпреки че имаме какво да ядем, подслон и други жизнени стандарти. По някакъв начин това ви кара да се замислите дали тази гонитба по материалния свят изобщо има смисъл.
Все още ли имате положително отношение към тротинетките? Скоро ли човек ще се „насити“ на това в такава интензивност? А какво ще кажете за настроението във вашия екип – не сте ли се сблъсквали с „понтонна болест“?
За да бъда честна, лично аз бях много „зарибена“ от тротинетката. Изненадах се, че през целия месец краката ме боляха само един ден, и то май беше осмият ден. Впрочем, бях много доволна от похвалата на Томаш, че като жена съм много изненадваща. :-D Така че вече мога да кажа, че очаквам с нетърпение да се затопли и да мога да откривам красотите на Чехия.
Както споменах, познавахме останалите членове много малко и само чрез тази експедиция. Това предизвика известно колебание, защото не знаехме какво да очакваме от всеки. Трябва обаче да кажа, че с изключение на един случай, се разбирах с всички в екипа и мисля, че и останалата част от експедицията е така. Всички шестима (като броим и Михал) си помагахме взаимно, шегувахме се със себе си, но и с другите. Всички го приемахме спортно. Ако не знаехме какво да правим, гласувахме или излагахме аргументи „за“ и „против“. В крайна сметка един месец е все още кратко време, за да възникне „понтонна болест“ в по-широк мащаб.
Вашата експедиция трябваше да има и благотворително измерение. Успяхте ли да реализирате този план?
Тази благотворителна акция, наречена „Kids belong to school“, се организира от Марек. Въпреки че по пътя срещнахме няколко училища, нямаше възможност да ги посетим.
Вече мислили ли сте къде ще отидете следващия път?
Разбира се. И раницата със сигурност ще бъде с мен. Бих била изключително щастлива да заваря експедицията си все още на път и евентуално да се присъединя и да завърша пътуването. Ако обаче вече са се върнали, със сигурност ще бъде Перу, където се каня от няколко години и досега безуспешно.
Благодаря ви за отделеното време и стискаме палци на останалата част от експедицията!
