Приключения по австрийските виа ферати

Въпреки че първоначалният план звучеше ясно – едноседмична групова почивка с шестима до осмина участници, т.е. ние и няколко приятели, наета хижа, през деня катерене по ферати, а вечер барбекю, всичко се оказа съвсем различно. Изобщо не предполагахме, че съгласуването на времевите възможности на повече от трима души ще бъде такъв проблем. След дълги опити за уговорка, накрая се отказахме и заминахме в състав трима авантюристи и куче. :)

Избрахме подходящ за нас срок, от четвъртък до неделя, и започнахме да се вълнуваме. Предварително си поръчахме липсващото оборудване, включително каски, и започнахме съвестно да тренираме техника на катерене на стената (не че не сме ходили и преди, но сега мотивацията беше по-голяма). Времето обаче не беше на наша страна. Когато наближи мечтаният уикенд, прогнозата беше повече от неблагоприятна – в района, където бяхме резервирали настаняване, се очакваше да вали през цялото време. Следихме времето внимателно и накрая решихме да отложим заминаването с един ден, тъй като метеоролозите ни дадоха малка надежда, че от събота времето постепенно ще се подобрява.

Още по пътя спряхме на няколко ферати, за да запознаем Мариан с правилата за катерене. Първото изкачване се състоя в градчето Мьодлинг, или по-скоро на скалата над него. Маршрутът беше лесен и точно с подходяща дължина за първо запознанство. Аз вървях с нашия Тоби по пътеката наоколо и чаках катерачите горе. Маршрутът включваше и малък преход по въжена стълба, с който и двамата се справиха с лекота.

Втората ферата ни беше малко трудна за намиране. Преместихме се в живописното винарско градче Гумполдскирхен, разположено близо до Виена, оставихме колата на паркинга и след кратко лутане открихме малка скала с пещера. Изкачихме кръгов маршрут за упражнение и всички останахме доволни – ние се наслаждавахме на красивите гледки към лозята и хубавото време, а нашият любимец си почиваше необезпокояван в сянката под фератата.

Третата планирана ферата трябваше да оставим за връщане поради недостиг на време и да се отправим към мястото за настаняване. Отседнахме на приземния етаж на малка къща в края на град Шладминг. Момчетата обаче все още бяха пълни с енергия и желание за още катерене, така че се стегнаха и отидоха от другата страна на хълма, за да покорят още една вечерна ферата. Бяха сами на скалата, така че наистина се насладиха, без да се съобразяват с никого. Вечерта премина в приготвяне на вечеря и планиране на следващия ден, което включваше главно сърфиране в различни метеорологични портали. Те обаче се разминаваха значително в прогнозите си, така че накрая решихме да оставим решението за сутринта.

Вторият ден все още беше дъждовен, но надежда ни даваше прогнозата, че в Гозау трябва да е сухо до 15:00 часа. Това беше нашият шанс! Над езерото Гозаузее се намира една от най-красивите ферати. Стегнахме си багажа и тръгнахме. Пътят беше дълъг, но си заслужаваше – край езерото наистина не валеше. В спокойната повърхност се отразяваха красивите високи скали и ние нетърпеливо си сложихме екипировката, за да тръгнем възможно най-скоро. Скалата беше мокра, но благодарение на това, че преди нас вече бяха минали няколко фератиста, стъпалата бяха сравнително сухи.

Първата част водеше точно над водата, на места почти можехме да докоснем повърхността, последва изкачване по стълба над пътеката. Психически най-тежкият участък обаче ни очакваше на въжения мост. Беше истинско предизвикателство, но всички в крайна сметка преминахме моста. След това остана само малко изкачване до най-високата точка на фератата и бавно слизане обратно. Като награда хапнахме гореща супа край езерото.

Следващата ферата ни очакваше само на няколко километра оттук, така че веднага тръгнахме. При пристигането под скалата стана ясно, че разположението ѝ в гората, сред дървета и мъх, не е помогнало за изсъхването ѝ. Не ми хареса особено, все пак не трябва да се катерят мокри ферати. Роман обаче, след като проучи ситуацията, установи, че мокра е само началната част на маршрута, а по-нататък е по-добре. Не бях убедена, но момчетата бяха мнозинство, така че нямах друг избор, освен да тръгна.

В неделя, третия ден от престоя ни, прогнозата за времето беше може би най-лошата от всички. Не ни оставаше нищо друго, освен да търсим къде времето ще бъде по-приветливо. Единственото място, където обещаваха ясно небе, слънце и топлина, беше в района на Вилах. Беше малко далеч (по-точно на 150 км), но все пак беше по-добър вариант, отколкото да седим в стаята. Този път взехме Тоби със себе си, все пак не бяхме сигурни кога ще се върнем.

Първата ферата момчетата изкачиха сами. Имаше малък проблем с намирането ѝ, но накрая казаха, че са успели. За съжаление маршрутът беше много труден, така че трябваше да се върнат по собствените си стъпки. Аз през това време се разходих с Тоби и нашата панда по горска пътека. Беше сравнително топло и наоколо нямаше източник на вода, където да се разхладим. За щастие до пътя течеше малко поточе, което образуваше няколко локви и кал. Тоби обаче го сметна за идеална възможност за разхлаждане и преди да успея да се обърна, той вече се въргаляше в калта. Поне се охлади малко и докато се спуснахме долу, по-голямата част от калта по него изсъхна и падна.

Втората ни спирка беше разчленената ферата над езерото Осиахер зее. Отново избрахме същата тактика – аз с Тоби, а момчетата на скалата. Избраха по-лесен маршрут, все пак вече бяхме уморени и не искахме да рискуваме излишно. В края на маршрута отново имаше въжен мост, този път обаче не беше проходим – въжетата бяха много разхлабени и мостът се люлееше доста силно. За да се изкача и аз, с Мариан направихме втори кръг, този път по друг маршрут, за да пробвам поне нещо през този ден.

След завръщането в мястото за настаняване ни очакваше последната вечер и планиране на връщането у дома. В местния информационен център разбрахме, че недалеч от нас се намира атракция, наречена ZipLine. Това всъщност е преминаване по въже с дължина 2,5 км с възможност за достигане на скорост до 120 км/ч. Не можехме да пропуснем това и се разбрахме да отидем на лесна ферата, а след това да се повозим на лифта.

След като опаковахме всички неща, тръгнахме към същото място, където момчетата бяха катерили сами първата вечер. Избрахме много лесен маршрут, чак се учудихме колко е лесно.

След преместването към ZipLine обаче хуморът ни малко изчезна. Все пак ни очакваше доста бързо спускане само с колани на височина до 116 метра от земята. Автобусът ни извози до горната станция, обслужващият персонал ни върза в коланите и вече летяхме надолу. Спускането продължи две минути в първия участък и минута във втория. Първият участък беше хубав, спокоен, можехме да се наслаждаваме на природата и да се радваме на полета над дърветата. Вторият участък беше по-кратък, но по-бърз. Първата му част водеше много стръмно надолу, така че човек имаше усещане за свободно падане. Просто преживяване за цял живот, което обаче лично аз не бих повторила.

След това ни очакваше само дългият път с кола до дома. Бяхме доста гладни, затова търсехме отворен ресторант, където да хапнем. Някак обаче не съобразихме, че в понеделник повечето ресторанти в Австрия са затворени. След няколко неуспешни опита, точно преди границата при Микулов, успяхме да намерим отворен ресторант, където в 17:30 ч. хапнахме мечтания обяд, с който завършихме нашето малко приключение по австрийските виа ферати.